Исканията трябва да се разгледат бързо и дискретно, а не да се прехвърлят между съдилищата, алармира магистрат

Съдия алармира за проблеми при делата по исканията на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ). Владимир Ковачев от Окръжния съд в Благоевград разказва в статия за „Лекс“ как масово с най-разнообразни оправдания съдиите от Софийския районен съд отказват да гледат искания за падане на банкова тайна и ги пращат по подсъдност в други районни съдилища. Те пък решават, че делата не са за тях и така започват спорове за подсъдност, при положение, че законът изисква съдът да се произнесе до 24 часа по искането на КОНПИ, за да се намали рискът проверяваният за незаконно имущество бързо да се отърве от него, за да го спаси от евентуална конфискация. „Това разкриване трябва да се случи бързо и дискретно, за да не се усетят проверяваните лица и да се измъкнат от „тежката ръка“ на закона. Понякога обаче именно тук КОНПИ първо „удря на камък“, пише магистратът.

Проблемът, според съдията, е заложен в закона. Според Закона за кредитните институции, банкова тайна са фактите и обстоятелствата, засягащи наличностите и операциите по сметките и влоговете на клиентите на банката. Съдът може да постанови разкриване на банкова тайна по искане на антикорупционната комисия и КОНПИ. Законът казва още, че районният съдия се произнася по искането с мотивирано решение в закрито заседание не по-късно от 24 часа от постъпването му, като определя периода, за който се отнасят сведенията. „Енигмата се корени във въпроса - а кой измежду всички 113 районни съдилища в България е компетентен да разгледа искането, подадено от съответния ръководител на териториалното звено на КОНПИ?! Законът „мъдро“ мълчи и не дава отговора. Дяволът, както е добре известно, се крие точно в детайлите“, пише съдията.

Ковачев дава пример с районните съдии от София, които са сезирани от местната дирекция на КОНПИ в столицата с искане за разкриване на банкова тайна спрямо проверявано лице, чийто постоянен адрес е на територията, на която действа някое от петте районни съдилища от Благоевградския съдебен окръг (Благоевград, Сандански, Петрич, Гоце Делчев и Разлог). Те решават, че не са компетентни да се произнесат по искането и го препращат на съответния съд от благоевградския район. „Последният, на свой ред, също отказва да го разгледа и сезира Окръжен съд-Благоевград да каже кое от двете районни съдилища е право в заформилия се юридически спор“, обяснява съдията.

Той разказва и колко са изобретателни съдиите в София в мотивите, които излагат, за да обосноват защо не те трябва да разкрият банковата тайна. „Едни колеги считат, че се касае за общата местна подсъдност, регламентирана в чл. 105 от Гражданския процесуален кодекс. Други са на мнение, че иде реч за т.нар. „администриране на граждански правоотношения“. Трети пък (...) провиждат, че в случая става въпрос за много особена и чисто административна процедура, спрямо която Гражданският процесуален кодекс изобщо не се прилага“.

Мнозинството от съдиите Окръжен съд-Благоевград заема становището, че искането за разкриване на банкова тайна следва да се подаде до районния съд, в чийто район е седалището на органа, поискал разкриването, в случая - София.

Самият Ковачев застъпва друга теза, като прави аналогия с особения случай на разкриване на банкова на досежно съдия, прокурор и следовател. За тях Законът за съдебната власт изрично уточнява, че се прави от районния съд, в чийто район е постоянният адрес на проверявания магистрат. „И тук проблеми от процесуално естество няма. Нищо не пречи споменатата норма да се приложи и за немагистрати“, смята Ковачев.

„Генералният спор обаче още продължава и е с отворен финал. Никой не е сигурен дали е прав и кое е вярното решение. Всеки се упражнява по темата и блести с „гениални“ умотворения. (...) Изключително обърканото ни законодателство дава благодатна почва за всякакви налудни правни конструкции, непочиващи на здравия разум“, пише той. И дава рецепта за най-бързото решение: „да се намери някой умен депутат, който просто да внесе допълнение от едва няколко думички“ в закона и най-после да се знае със сигурност каква е местната подсъдност на искането за разкриване на банкова тайна.

„Така поне малко ще си отдъхнат и в многострадалната КОНПИ, че исканията им няма да бъдат размятани насам-натам из съдилищата като „сирачета“ и да кипи безсмислен труд, а ще се върши работа, и то високоотговорна и с грижа към обществото. А дано, ама надали… Всичко, както обикновено, ще се окаже „глас в пустиня“, „буря в чаша вода“ и „пунта мара“. Аз, обаче, съм глупав и наивен идеалист, поради което няма да спра да се надявам. Какво пък - току-виж целокупното ни депутатство вземе, та ме зарадва“, завършва магистратът.